Февруари. Показаха се първите кокичета. Някой от градината на дъщеря ми
беше донесъл като подарък за учителките :) Тогава, тя започна всеки ден да ме пита защо и ние
нямаме в къщи. Отговорих
й че само хората, които живеят в къща и имат собствена градина
могат да си откъснат от там, и че от уличните градинки не е позволено. Тогава всеки
ден в продължение на седмица тя ме молеше да намерим кокичета от някъде, за да
си ги натопи във водичка и да си ги нареди до нейните неща.
Една
вечер след като я взехме от детската
градина започна да плаче за кокичетата и
щем, нещем, изязохме да търсим. Никъде не намерихме- нито по цветарските
магазини, нито дори надеждата ми да открием някоя баба да продава на улицата - не се оправда. Тогава на път за вкъщи ми
хрумна да й направя кокичета от хартия. Минахме през книжарницата за тишу
хартия, а у дома имах тел за дръжчиците. Но по път за вкъщи ни спря едно момиче, тъкмо заключваше магазинчето си, и ни заприказва. Разказахме и за кокичетата и
тя с въодушевление обеща на дъщеря ми да и донесе кокичета на другия ден –
имала няколко поникнали в градинката й. А ние й обещахме, че в знак на благодарност ще
и донесем хартиените кокичета, които бяхме решили да правим :) . Така и стана. На
следващия ден отидох да взема дъщеря си от градината и заедно с нея минахме
през магазинчето, където ни чакаше момичето с пет нежни, изящни кокичета,завързани
с розов конец. Дъщеря ми беше на върха
на щастието си. Ние също подарихме хартиените кокичета, които впрочем момичето
на пръв поглед помисли дори за истински). Щастливи си тръгнахме към вкъщи, а по пътя
заваля силен дъжд. Никога няма да забравя гледката – как дъщеря ми беше гушнала
кокиченцата с двете си ръчички – беше ги поставила под личицето си – леко бе
навела главичката си към тях за да ги
предпази от дъжда и им шепнеше нещо успокояващо. При вида на тази сцена ми се
стори дори, че чувам музика. Казах си – ето даже само за да виждам моменти като този си заслужа да живея – как децата наистина оценяват малките, и всъщност по-съществени
неща в живота. Човек просто трябва да се учи от тях – да се освободи от
всякакви предрасъдъци, норми, правила и задръжки. Да се радва на всичко което
го заобикаля, на всеки миг, на всяко спонтанно-възникнало чувство.
Това
е.
Ето и резултата от творчеството ни :)
Седмица
след като взехме кокичетата, за съжаление, вече бяха започнали да губят
свежестта си, и за да ги запазим ги поставихме в една дебела книга, където да
ги съхраним под формата на хербарий за спомен от случилото се. И тъй-като
дъщеря ми вече нямаше кокичета, на които да се радва в къщи, реших да я
изненадам като й направя картичка с квилинг кокичета.
Ето и
предимството на хартиеното изкуство - НЕ УВЯХВА! :) :) :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар